На времето мразех коледно- новогодишните празници. Всеки се блъска по опашки, обикаля в студа за картички, елхички, свещички, коледни чорапки, тортички и пуйчици. Цените на всички стоки нарастват главоломно и безпричинно, а работата е двойно повече отколкото през останалите дни в годината.
Не ме разбирайте погрешно, не съм от онези, които не спират да се оплакват от живота си. Напротив, някога аз бях влюбен в живота. Обичах го толкова много, че на моменти ми се е искало да живея вечно! Дори не помня за какво ми е била подобна глупост. (Хайде, признайте поне пред себе си, че и на вас ви е минавала тази налудничева мисъл през ума!)
Понякога вършех задачите си и си мислех, колко голяма чест е да изпълнява своя дълг. Колкото и нескромно да прозвучи, трудът ми често е помагал не само на мен, но и на доста други хора. С времето тази безгранична гордост намери своята граница.
Започнах да мисля за семейство (не го намерих), започнах да понаддавам килограми, макар че избягвах да харча излишни пари за храна. Започнах да се окосмявам на места, където младите хора нямат коса, на старите им е все тая, а онези на моята възраст, просто няма какво да направят. А косата ми оставаше все така черна. Забравих за онази моя мечта за вечен живот.
Знаете ли защо хората побеляват? Ще кажете: „Защото помъдряват.. .Защото така душата им се пречиства или просто защото остаряват.” Това съвсем не е вятно! Косите на хората побеляват от емоциите, които преживяват. Страх. Любов. Мъка. Страдание. Страст. Щастие. Чувства, повечето, от които, по онова време ми бяха доста непонятни.
Моето вдъхновение бе работата. Не толкова стойността на парите, колкото нуждата да ги имам. Изобилието им явно запълваше онези празнини в душата, като приятели, семейтво, мечти... А аз наистина нямах приятели. Само онзи клетник Марли, лека му пръст, който ме смяташе за близък, защото го бях оставил на работа. Никак не го харесвах... Горкият глупак, ако знаете само как ми липсва сега!
***
Kак от онова мижаво същество се превърнах в това, което съм днес...? Честно казано до ден днешен не мога да си обясня. Може би очите на онези гладни дечица, чиито живот бях на път да съсипя, разтопиха снежната буца в сърцето ми. Може би самотата уби страстта ми към парите... Може би просто полудях, както си мислят всички. Но нали казват, че лудите са истинските деца на Бог! А какво по- хубаво от това, един син да тръгне по пътя на своя Отец, да го следва и да му помага?
В онази Коледна нощ с мен се случи нещо... Видях нещо... Едва ли ще ме разберете правилно, за това ще го опиша така: Спомних си миналото, спомних си мечтите си, видях настоящето, мрачно и мръсно, затрупано с лъскави люспи. Видях и бъдещето, но не ми бе нужно да го виждам. Когато помниш миналото и виждаш настоящето не е трудно сам да предположиш какво бъдеще те очаква- а моето не бе никак светло.
Уплаших се! Признавам си, че се уплаших. Помолих се за прошка на онези, чиито живот бях вгорчил. Събрах всичките си пари накуп (имах нужда от тях за едно последно дело). Напуснах дома си и построих тази работилница. Работилница за усмивки я наричам аз. Няма нищо по- ценно от детската усмивка в Коледия ден. Тя не се купува с пари, тя просто не се купува. Усмивката се печели с любов и внимание!
***
Така си минаваха годините. Хората забравиха за скъперника Скрудж, но в Коледната нощ никога не забравяха за Добрия старец, който им подарява щастие. Аз побелях, но старостта не ме плашеше вече. Когато има за какво да живееш, когато не спираш да пееш своята коледна песен, не те е страх от смъртта и едва тогава можеш да живееш вечно.
Уважаеми господин Дикенс,
Вие пожелахте да разкажете моята история и аз Ви я подарих. Сега имам само една единствена молба към Вас. Не разкривайте кой съм всъщност. Аз не съм писател и нямам вашите умения, оставям историята си изцяло на Вашето въобръжение, но Ви моля подробно да опишете това какъв бях и как се промених. Не занимавайте хората, както направиха много преди Вас, с приказки за Дядо Коледа, както ме наричат днес. Припомнете им за скъперника Скрудж, накарайте ги да го мразят, както аз го намразих и все пак да му простят, както аз му простих. Помогнете им никога да не се превръщат в онова, в което се бях превърнал и така делото ми няма да е било напразно! Желая Ви успех и щастие.
Искрено Ваш,
Ебенизър Никълъс Скрудж
Георги Харизанов
*По мотиви от романа на Чарлз Дикенс „Коледна песен” (б.а)
Няма коментари:
Публикуване на коментар